Руският президент Владимир Путин и китайският министър-председател Уън Дзябао в Кремъл на 5 ноември. Двете страни си приличат както политически, така и икономически и са на път да изградят оста Москва-Пекин. Снимка: Ройтерс

В началото на 80-те години на миналия век тогавашните ръководители на СССР и на Китай поотделно констатираха провала на социалистическата система. За да я спасят, а заедно с нея и самите себе си, те се обърнаха към чужбина. Москва се надяваше на финансова помощ от западните държави, а Пекин - на парите на капиталистическите компании. Две различни решения, отвели двете страни по различни пътища. СССР избра политическото отваряне с гласността и перестройката, подети от Михаил Горбачов, който искаше да омае западните столици с надеждата да спечели подкрепата им. Китайската народна република начело с Дън Сяопин избра да се отвори икономически и създаде свободни икономически зони, с които да привлече чуждестранни инвестиции.

Известно е как се развиха нещата по-нататък. Щом идеологическите окови се разхлабиха, Съветският режим се сгромоляса. Комунистическата система в Китай процъфтя, като даде пълна свобода на капитализма, но без каквито и да било политически отстъпки.

Стряскаща е констатацията, че четвърт век по-късно Китай и Русия имат сходни модели на управление. Вярно е, че Москва, за разлика от Пекин, не се определя като комунистическа, но в началото на 21-и век, когато “светските религии” загубиха обаянието си, това не е толкова важно. Като се изключи идеологическата опаковка, тези две политическо-икономически системи са аналогични. Под закрилата на автократичната държава (в Китай тя дори е тоталитарна), се развива капиталистическа икономика, която носи изгоди главно на онези, които държат властта. Тази хибридна система се появи в резултат на излизането на двете страни от комунистическата система в края на миналия век.

На конференция през декември в Брюксел китайският посланик в Европейския съюз Гуан Чънюан, който е висш кадър на Китайската комунистическа партия, заяви пред недоверчивата аудитория, че социалистическата демокрация в страната му е образец в жанра. Според посланика неговата партия управлява в съвършена хармония с още седем други политически организации, а Общокитайското събрание на народните представители - парламентът - е точна еманация на волята на народа, който я изявява на честни избори. Посланикът сигурно вярва на думите си. Именно този политически модел се опитва да наложи днес Владимир Путин в страната си. Руска официална делегация посети Пекин през ноември, за да проучи отблизо как монолитният режим съжителства дългосрочно с икономика, отворена към останалия свят. Резултатът от неотдавнашните парламентарни избори в Русия показа,

Лидерите на Китайската комунистическа партия пеят националния химн на заключителната сесия на 17-я конгрес на партията в Пекин. Плурализмът не е на почит нито в Китай, нито в Русия, които имат сходни модели на управление. Снимка: Ройтерс

че Москва се приближава към китайския модел: президентската партия “Единна Русия” получи две трети от депутатските места и сега контролира законодателната власт. Останалите партии играят поддържащи роли, с изключение на Комунистическата, която е последната законна опозиция!

Днес плурализмът не е на почит нито в Москва, нито в Пекин. Президентските избори в Русия през март, на които официалният кандидат е Дмитрий Медведев, ще са също толкова непрозрачни като конгресите на ККП, на които се избира върховният лидер. Самият Путин изглежда се готви да почерпи вдъхновение от Дън Сяопин, който дълги години управляваше страната си “зад завесата”, както гласи китайският израз, далеч от светлината на прожекторите. Старият китайски управник мъдро и предвидливо подготви наследниците си до петото поколение китайски ръководители, които ще управляват от 2012 година. Кремъл се стреми към същата стабилност в предаването на властта.

В икономическата сфера сходството между двете страни също е впечатляващо. Често се забравя, че зад динамичната китайска икономика стои Държавният комитет за управление и контрол на държавното имущество, който обхваща 185 предприятия с портфейл от акции за 1000 милиарда долара - най-големият холдинг в света, който е под прекия контрол на правителството и чийто шеф Ли Жунжун има ранг на министър. В Русия Кремъл управлява пряко голям брой големи руски предприятия: единадесет висши чиновници от президентската администрация са начело на шест дружества, а дванадесет участват в управлението им; петнадесет членове на правителството са президенти в шест компании, а 24 участват в управителните им съвети. Тези предприятия представляват 35 на сто от брутния вътрешен продукт на Русия или 350 милиарда долара.

Трябва ли да уточняваме, че и в Пекин, и в Москва се обогатява преди всичко управляващата номенклатура, независимо дали това са членовете на ККП в Китай или хората, свързани с тайните служби в Русия. Руският “президентски холдинг” - приятелите на Владимир Путин - отчитат оборот 60 милиарда долара или 10 на сто от БВП на Русия. Разбираемо е, че Пекин и Москва искат да увековечат тази система. И в двата случая управляващите се облагодетелстват от рентиерски капитализъм, едните благодарение на евтината работна ръка, а другите от експлоатацията на суровините, като нехаят за развитието на своите страни.

Не можем да сме равнодушни към сходството между системите в страната с най-голямото население в света и най-голямата страна на планетата. Нуждите от работна ръка в Русия и от суровини в Китай са фактори за сближаване между тях, продиктувано и от общи политически интереси. Управниците в Кремъл търсят исторически реванш пред западните страни, които според тях са отговорни за рухването на комунизма и за последвалото унижение, преживяно от Русия. А управниците в Забранения град изпитват ужас, че и най-слабият демократичен полъх може да ги помете. Оста Москва-Пекин все още не е реалност, но и двете столици се стремят към нея.

*Тиери Волтон е публицист и автор на книгите “Големият китайски блъф” и “КГБ на власт”

По материали от БТА